Всеки път, когато четем за живота на св. Порфирий светогорец, се изумяваме не толкова от чудесата, които е извършвал, а от начина, по който е понасял телесната болка. Известно е, че светият старец през целия си живот е страдал от множество заболявания, в края на живота си дори от рак, който той сам измолил от Бога!...
И св. Порфирий съвсем не е единственият светец, който не само търпеливо носел болестите си, но и сам ги желаел.
Смайващ и непонятен за нас, разслабените хора от 21-ви век, е отговорът на светеца защо не се помоли на Бога да го освободи от ужасните болки (след като с молитвите си е излекувал хиляди хора). „Това, дете мое, няма да направя никога!... Защото не искам да насилвам Бога!“ Отказвал болкоуспокояващите с думите: „Нима Христос не знае, че ме боли?“ А на един монах, предложил да излекува кожно заболяване на дясната му ръка, тъй като по професия бил дерматолог, светецът казал: „Отец Андрей, това нещо на ръката ми Бог ми го е дал. И сега идваш ти да ми го вземеш ли?“…
Но това, което отказвал на себе си, с готовност вършел за другите. Бог му дарил такава благодат за изцеление, че лекувал и най-страшните болести, дори и рак.
„Иисусе мой! Иисусе мой! Иисусе мой!“ – тези свои най-любими думи повтарял старецът по време на най-тежките си страдания. Призовавал Този, когото безкрайно обичал, не да го освободи от болката, а да му помогне да я понесе… Това бил неговият отговор на необятната Христова любов. Неговата мъничка кръстна любов. Любов, която не безчинства, не дири своето, а всичко претърпява (1 Кор. 13:1-13). Любов не умозрителна, въображаема, а истинска, действена. „Бях много болен, много ме болеше, беше много хубаво.“
Вярваме отче, че е било хубаво. Заради божествената утеха, която си получавал. Заради тая сладка утеха светиите от всички епохи с радост са търпели всякакви страдания и с готовност са отивали на смърт…
Всяко житие на светия е разказ за любов. Любов към Този, Който пръв ни възлюби.
Свети Порфирие, моли Бога за нас и ни научи да Го обичаме, и да обичаме ближния си, като себе си!"
И св. Порфирий съвсем не е единственият светец, който не само търпеливо носел болестите си, но и сам ги желаел.
Смайващ и непонятен за нас, разслабените хора от 21-ви век, е отговорът на светеца защо не се помоли на Бога да го освободи от ужасните болки (след като с молитвите си е излекувал хиляди хора). „Това, дете мое, няма да направя никога!... Защото не искам да насилвам Бога!“ Отказвал болкоуспокояващите с думите: „Нима Христос не знае, че ме боли?“ А на един монах, предложил да излекува кожно заболяване на дясната му ръка, тъй като по професия бил дерматолог, светецът казал: „Отец Андрей, това нещо на ръката ми Бог ми го е дал. И сега идваш ти да ми го вземеш ли?“…
Но това, което отказвал на себе си, с готовност вършел за другите. Бог му дарил такава благодат за изцеление, че лекувал и най-страшните болести, дори и рак.
„Иисусе мой! Иисусе мой! Иисусе мой!“ – тези свои най-любими думи повтарял старецът по време на най-тежките си страдания. Призовавал Този, когото безкрайно обичал, не да го освободи от болката, а да му помогне да я понесе… Това бил неговият отговор на необятната Христова любов. Неговата мъничка кръстна любов. Любов, която не безчинства, не дири своето, а всичко претърпява (1 Кор. 13:1-13). Любов не умозрителна, въображаема, а истинска, действена. „Бях много болен, много ме болеше, беше много хубаво.“
Вярваме отче, че е било хубаво. Заради божествената утеха, която си получавал. Заради тая сладка утеха светиите от всички епохи с радост са търпели всякакви страдания и с готовност са отивали на смърт…
Всяко житие на светия е разказ за любов. Любов към Този, Който пръв ни възлюби.
Свети Порфирие, моли Бога за нас и ни научи да Го обичаме, и да обичаме ближния си, като себе си!"